I've always been a fighter. If you tell me I can't, I'll die trying to prove you wrong.

Face Claim: Adelaide Kane
Валъри Монтроуз || 18 години || Student

Когато дойдох в съзнание, цареше мрак. Опитах се да отворя очи, но нещо ги държеше затворени. Ръцете ми бяха завързани зад гърба, а очите покрити с плат. След няколко неуспешни опита да се освободя спрях и се заслушах. Тишина. Чуваше се само вятъра и дращенето на клони по стъкло. Бях в помещение  с прозорец. Усещаше се хлад. Носеше се мирис на прогнило дърво. Последното, което си спомнях преди да ми причернее, беше човек надвесил се над друг и имаше кръв навсякъде. През главата ми минаваха всякакви мисли и сценарии, но се стараех да не изпадам в паника.
Чу се скърцане на врата. Стъпки. По моя преценка бяха четирима.
-Идиоти! Не можете ли да различите кой е човек и кой не?? Развържете я! – мъжки глас. Звучеше нервно, ядосано и някак познато.
Усетих нечии ръце зад мен. След по-малко от минута вече можех да се движа свободно. Очите ми бяха привикнали на мрака. Примигнах няколко пъти за да се присвоя към светлината. Станах рязко, готова да ритам и дера ако се наложи, и замръзнах на място. Пред мен стоеше до болка позната фигура.
-Чичо!? – първите няколко секунди не можех да осъзная какво се случваше. След това през вратата връхлетя не кой друг, а баща ми.
-Миличка, добре ли си? – личеше си, че е притеснен.
-Не, не съм! Какво за бога... – бях прекъсната от виковете му.
-Некадърници! Само ако и косъм е паднал от главата й!
Другите трима непознати започнаха да се оправдават и извиняват. Настана хаос. Всеки се надвикваше с другите.
-Някой ще ми обясни ли какво по дяволите става? – креснах. Всички млъкнаха и се обърнаха към мен. Чичо ми пристъпи напред.
-По-добре се настани удобно, защото историята е дълга.


Мило дневниче,
Името ми е Валъри Монтроуз и съм родена в семейство на ловци. Ловци на какво? На свръхестествени създания. Кой би предположил, че съществуват. Аз не, или поне не преди няколко месеца. Имах сравнително нормално детство. Живеех с баща ми, майка ми и чичо ми. Още от малка съм инат с разликата, че тогава съм се цупила докато не ми купят сладолед, а сега не се спирам пред нищо докато не постигна каквото съм си наумила. Бях дете с много енергия за изразходване. Тази енергия намери приложение в бойните изкуства. Спортувам волейбол и съм в училищния отбор. От известно време посещавам курсове по творческо писане. Още от малка измислям какви ли не истории. Майка ми постоянно ми повтаряше, че имам богато въображение. Обичам да чета и да пиша. Помага ми да се отпусна. Много хора си мислят, че да имаш дневник е тъпо и жалко. Всъщност е забавно един вид да пишеш на себе си или както аз го виждам – на бъдещото ми „аз”. Представям си как след години, когато остарея, ще го намеря някъде на тавана, ще го прочета и ще се засмея на всички смислени и безсмислени неща, които съм писала.
Но нека се върнем на темата. Преди няколко месеца разбрах тайната на семейството ми. Майка ми беше наясно с нещата, но мъжете в семейството бяха тези, които се занимаваха с, както го наричам, „страничния бизнес”.  Това, което бях видяла онази вечер е било канибал. Забавното беше, че „веселата дружинка” на баща ми и чичо ми и мен ме бяха взели за такава. Баща ми не беше доволен. Не искаше да имам нищо общо с това и да ме излага на опасност. Разказаха ми всичко и това беше. От там нататък ми беше забранено да говоря за това и да се бъркам в техните работи. Чичо беше на мнение, че трябва да ме обучат за да съм подготвена, но баща ми беше категоричен. Това естествено не ме спря да разуча всичко свързано с ловците и съществата. В интерес на истината, до преди малко четох извадки от интернет. А сега трябва да те оставям, защото ще закъснея за тренировка. Ще се видим в бъдещето.
15 юни, 2014
– В.М.