Welcome to the family and never forget - insanity is one of our big charms |Before 6 months

- Разкарай се от мен! - извика червенокоската и зашлеви шамар на мъжа срещу нея. Но гримасата му така и не се промени, дори можеше да се закълне, че дори стана още по-доволен от това нейно действие.
- Скъпа, не се пали толкова много. Възбуждащо е. - ръката му погали нежно лицето и допря устни до нейните, но не я целуна. Единственото, което искаше е да я разсее, докато не разкъса дрехите й и не я остави да трепери пред него само по бельо. Бельо, което щеше да бъде премахнато съвсем скоро.
Само в какъв извратен свят живееше. Не можеше да живее спокойно. Сякаш винаги беше магнит за неприятности. Сякаш нейната съдба беше да се забърква в неприятности и винаги да си пати от тях, но да няма кой да я спаси. Сам-самичка срещу целия свят.
Момичето се беше свило на топка и не знаеше какво да прави. Не знаеше на къде да поеме. Не знаеше какво щеше да се случи с нея, но и цялата смелост, която притежаваше, сякаш се изпари веднага след като дрехите й бяха разпръснати на парченца по земята.
Изплашеният й поглед шареше наоколо. Търсеше някакъв знак за нейното спасение, но такъв не намираше. Вълна на хлад я обгръщаше когато погледнеше към него.

Мрак.Тишина.Писък.
Червенокоската се събуди от собствените си крясъци. Мразеше този сън. Мразеше го, защото й се беше случило. Едва не я бяха изяли жива. Беше го позволила, защото беше слаба. Защото беше безхарактерна, но само тогава.
Ръката й се стрелна механично към телефона й. 10:30. Закъсняваше. Закъсняваше за срещата си с предполагаемата си сестра. Нямаше и на идея как изглежда момичето и дали просто не я баламосваше. Нямаше си на идея как може да се развият нещата и дали това, което щеше да се случи щеше да е за тяхно добро или не. Нямаше повече време да се лута и да си натяква, че ако не беше слаба това нямаше да й се случи. Трябваше да го преглътне и да се подготви.
Босите й крака се докоснаха до студеният под и тръпки полазиха тялото й. Нямаше какво толкова да се оправя. Среса косата си, облече първите дрехи, които беше хванала и си сложи малко грим.
"Закъсняваш Ди! Трябва да побързаш!" - повтаряше си го постоянно, но колкото повече бъързаше, толкова по-бавно започваше да тече времето.
***
Звънчето на любимото й кафене издрънча, напомняйки на посетителите, че трябва да се обърнат, за да видят кой е човекът, който влиза. Все тъй познатата им червенокоска, но този път малко по-различна. Носеше табелка с надпис ВАЛЪРИ МОНТРОУЗ, очаквайки някой да изскочи от някъде с камера и да й каже, че това е шега. Не очакваше това да е реалност, но нищо не беше сигурно, докато не се докажеше противното.

Беше преди обед, когато Валъри приключи с тренировката по айкидо. Събра си нещата от съблекалнята и се прибра да си вземе душ. Облече се с удобни дрехи и излезна от къщата без да каже нищо на родителите си. Само преди седмица беше разбрала, че има сестра и те са го скрили от нея. Ако чичо й не я беше просветлил сигурно щеше да умре без да има представа за съществуването й. Напоследък той й беше по-близък от родителите й. Противно на „заповедите” на баща й, той я обучаваше за ловец, но го пазеха в тайна. Техните щяха да откачат ако знаеха. След като разбра голямата тайна последваха обвинения и оправдания. От тогава не им говореше. Не беше сърдита, а по-скоро разочарована. Не го правеше на инат, просто нямаше желание да говори с тях, а и нямаше какво да им каже.
Историята беше следната: майка й била бременна с Лидия – така се казва сестра й – но понеже не искали да пострада защото е дете на ловци решили да я изоставят. Кой родител би оставил детето си? Този въпрос се въртеше в главата на Вал. Не спираше да си мисли, че може би и тя е щяла да свърши в някой приемен дом. Явно вместо да я оставят са решили, че ще пазят всичко в тайна.
Не й отне дълго да започне да разпитва насам натам за Лидия и да се опита да се свърже с нея. Най-накрая беше успяла. Бяха си уредили среща в кафенето в центъра на града и Вал се беше отправила натам, развълнувана от предстоящата среща. Докато вървеше си мислеше какъв човек ли е и дали си приличат. Вече закъсняваше с около десетина минути. Не беше преценила времето за душ. Най-накрая стигна до кафенето и влезе. Огледа се наоколо и я видя, носеща табелка с името "Валъри Монтроуз". Приближи се. Беше нервна. Не искаше да направи лошо впечатление.
-Лидия? – най-накрая продума. Усмихна се. Пред нея стоеше сестра й от плът и кръв.  – Аз съм Валъри. – не знаеше какво да направи затова просто подаде ръка за здрависване.

Секунда.Две.Три.
Никой не помръдваше от мястото си. Беше ли шега или и другото момиче обичаше да закъснява за срещите с хората?
Нервите на Лидия бяха опънати до краен предел, а притеснението, което я заливаше като вълна не помагаше особено много. Стоеше на едно място като пълен идиот с табелка в ръце, чакайки човек, който беше напълно възможно да не се появи изобщо.
Минутка.Две.Три.
Звънчето на кафенето оповести, че още някой се е присъединил. Червенокоската се обърна леко напрегната и когато видя момичето й олекна. Не беше шега или поне така изглеждаше за сега. Лидия пое ръката на сестра си и двете се здрависаха. Искаше й да я прегърне и да я нападне с хилядите въпроси, но сякаш нещо я спираше. Не искаше да плаши момичето срещу нея още от самото начало. Може би с течение на времето щеше да я запознае с тук-там някоя мрачна тайна, която знае, но в този момент нямаше намеренията да я въвлича в неприятностите, които беше подготвил живота, а на всичкото отгоре трябваше и да я пази на фестивала, защото беше възможно онзи луд да се появи и да убие всички до един.
- Нещо за пиене? - предложи Лидия, докато двете сядаха в една от страничките масички. Поне гледката беше хубава и можеха да наблюдават хората, които играеха с децата си навън.
"И сега какво Ди?" Какво можеше да я попита? Как са хората, които са я изоставили? Какво е чувството да си в неведение толкова години? Какво е чувството да бъдеш лъган цели  колко...18 години?
- Е, Валъри, разкажи ми нещо за себе си. Какви са хобитата ти? Учиш ли? И прочие. - червенокоската гледаше да задържи хладния си тон. Добре че беше поне усмивката й, за да й придаде малко по човечен вид.

Седнаха на една масичка. Обстановката беше уютна. Валъри още не можеше да се съвземе. Радваше се. Не знаеше как ще се развият нещата между тях, но се радваше, че има сестра и че в момента стоеше от другия край на масата срещу нея. Като малка си беше мечтала да си има братче или сестричка, по-малки от нея за да може да се вживява в ролята на голямата кака, а ето, че се оказа, че тя е малката сестра. Известно време мълчаха. Не знаеше как да започне разговора. Не искаше да навлиза в темата за родителите, защото предполагаше, че не е особено приятна тема, а и не й се говореше за тях. Искаше да опознае сестра си, да си изгради мнение за човека, който е. Най-накрая Лидия прекъсна мълчанието с въпроса за хобитата и с какво се занимава.
-Може да ми казваш Вал. Повечето ми близки и приятели ме наричат така. – усмихнах се. – Уча. След година завършвам, но още се колебая какво да запиша в колежа. Добра съм в математиката и литературата. Обичам да чета и да пиша. И спортовете ми се отдават. Всъщност тъкмо идвам от тренировка. Трябваше да се прибера за да се преоблека и да си взема душ и за това закъснях. Много съжалявам. Обикновено съм точна. – когато беше притеснена и нервна говореше много и в повечето случаи ръсеше глупости. Също й беше навик да върти пръстена, който има от малка, около пръста си. Успокояваше я. Беше прекъсната от сервитьорката, която дойде да вземе поръчката им.
-Едно мока фрапучино. – сутринта беше станала рано за тренировката, а вечерта беше заспала късно, защото се вълнуваше за срещата и не беше получила нужния сън за да е свежа. Малко кофеин щеше да й се отрази добре, а най-вероятно щеше да си вземе и още. –Ами ти? С какво се занимаваш? – попита. Беше спестила историята с мама и татко ловци, защото не знаеше дали е запозната с тези неща и не искаше да я фрапира още в началото. Все пак са я оставили точно защото не са искали да я намесват.

Ах тишината. Само колко бе приятна. Успокояваше те и дори и да мълчеше тя говореше. Човек можеше да разбере много повече от нея, вместо когато някой говореше.
Лидия гледаше изпитателно към новооткритата си сестра. Беше ли възможно това или беше лъжа. Не беше свикнала да се доверява на хората. Работата й я бе научила да не се доверява на който и да било от пръв поглед. Винаги да има свои резервни мисли.
Слушаше я и попиваше всичко казано от брюнетката срещу нея, сякаш това щеше да й помогне да я приеме с отворени обятия. Сякаш можеше да намери нещо ... нещо, в което да си приличат, но освен любовта към книгите не намираше нищо друго, освен .... Имаше нещо, което намираше от себе си в нея ... Имаше една малка частица от Лидия, която беше заровена във Валъри.
- Нека да са две. - проговори червенокоската, като искаше по-бързо нахалницата да се махне. Толкова разправии беше имала с тази сервитьорка и все още се ... не вярваше, че не са изритали непохватната си служителка или самият клиент.
- Уча икономика и работя в полицията. Трудно се свързват двата края, но когато имаш желание ще намериш и начин да вършиш това, което ти харесва. В свободното си време обичам да рисувам. - Майкълсън замлъкна. Животът й се въртеше в кръг, който започваше да утеснява повече и повече. Трябваше да намери нещо ново, с което да се занимава. Ако някога намереше повече време  за себе си щеше да го запълни пълноценно. Може би щеше да последва примера на малката си сестричка, но преди това имаше задача - да намери хакерът и да предотврати масовото убийство, да намери начин да измъкне някои канибали и да предпази всички, дори това и да означава да изгуби себе си.
Мислите на червенокоската бяха прекъснати от уханието на фрапучиното. Толкова много имаше нужда от нещо, което да я отпусне поне малко.
- Нещо друго, което трябва да знам? Взимаш ли наркотици или нещо от сорта? Как се държат родителите ти с теб? - отдавна нямаше родители, които да я подкрепят щом онези я бяха изоставили, а другите - загинали в катастрофа. Но не искаше малката да бъде развалина. Желаеше... копнееше поне един човек в семейството да бъде нормален, с нормален живот.

-Полицията? Това звучи интересно. Винаги съм се чудела как минава един ден на полицай. - Беше си го мислила и заключението й беше, че сигурно е подобен на един обикновен ден за ловците, с разликата, че там преследват реални хора с психически проблеми, а не духове и чудовища.
Донесоха поръчката им и отпи от чашата си. Замисли се какъв ли е щял да бъде живота им, ако родителите им не ги бяха разделили. Дали щяха да са близки, да си разменят дрехи, да си правят прически и да стоят до късно говорейки си? Или пък щяха да се боричкат и карат постоянно както повечето сестри правят? Но нямаше как да знае. На този живот не му беше даден шансът да просъществува и това я убиваше. Незнанието я убиваше. През целият си живот щеше да се чуди и да си задава въпроси започващи с „какво би било...” и „дали ако...”. Следващият въпрос на Лидия я хвана леко неподготвена.
- Не взимам наркотици. Единствено съм пристрастена към кафето. – засмя се. – Нямам някакви вредни навици от този род. Като всеки нормален тийнейджър пия алкохол по купони, но не съм алкохоличка. Веднъж пробвах цигара. Не беше приятно. –Замлъкна за малко. Предполагаше, че тези въпроси бяха за да разбере дали родителите им са отрепки и за да разбере какви са като цяло. Нормално е да искаше да знае. И тя би ако беше на нейно място.
- Мама и татко... – започна. – Държат се добре с мен. Като всички нормални родители. Малко са прекалено защитнически настроени, но са добри хора. В момента не си говоря много с тях. Още осмислям факта, че са крили от мен толкова неща. – изписа се тъга на лицето й. – Не знам дали намаше да продължат да го крият. Всъщност чичо ми каза истината. Той е страхотен. Искал е да ми каже отдавна, но е бил обещал да пази тайната. Но това не го е спряло да търси информация за теб. –Ако имаше човек, който поставя семейството преди лова, е, това беше той. Работата беше важна за него, но също толкова и семейството, ако не и малко повече. За това е бил против да оставят Лидия, но решението не е било негово.– По това приличам на него – и двамата сме инати. Не е искал да ми каже преди да намери някаква следа. – За това, че беше нарушил обещанието, баща й го гледаше накриво. Валъри знаеше, че вече не му вярва сляпо и за това беше още по-важно да не разбира за малките им „Как да бъда ловец” занятия.