The voices inside my head are taking over They're telling me that my life is in danger I'm scared that the silence won't come back forever I believe this is my darkest hour /eyeless jack/

Преди пет години и два месеца.
-Джак. Джак. О, Боже, Джак! Джааааак!-изпищя  момичето от удоволствие, а младежът-източник на това удоволствие хапеше устни за да не издаде и той подобни звуци, докато двамата вършеха нещо доста…неуместно в една от кабинките за целувки на Летния фестивал.
Пъшканията се засилваха, докато младата жена наближаваше своя оргазъм, а двадесет и две годишният и партньор в това начинание оставяше знаци по нежната кожа на вратът й, издавайки едно почти животинско и нечленоразделено ръмжене, докато дланите и пръстите му шареха, драскаха и щипеха къде що намереха непокрито от дрехи място и маркираха нежната й плът по такъв начин, че всички да разберат как женският индивид бе негов.
Плът, Плът, Плът…
Но Еделщайн искаше още плът. Различно усещане, от това двете тела да се движат в синхрон в море от пот и плът.
Искаше кръв. И различна плът. Искаше…да…я вкуси.
Пъшкането се превърна в писък от болка когато тъмнокосия заби доста силно зъбите си в едно особено нежно местенце от врата й, разкъсвайки кожата й гледайки тънката червена струйка, която се стече от току-що направената рана. Облизвайки се като хищник, той плъзна езикът си, стараейки се да не изпусне нито капчица от течността, а момичето продължаваше да писка.
-Мълчи.-изръмжа синеокия, след което атакува разкъсаната кожа, засмуквайки кръвта, която продължаваше да напира.
-Джак, какво правиш? Ау. Джак, боли ме. –опита се да протестира тя, но Еделщайн не я отрази, продължавайки да ближе и смуче кръвта като някой вампир.
Кръв. Ах, тя му действаше по-добре от който и да е наркотик, извисявайки го хай ас фък. Може дори да кажете, че кръвта бе едно от неговите шибани чудеса, спуснати от неговите Весели месии, както се изразяваше един негов познат, след като се бе надрусал (Да, Гамзи Макара, за теб става дума!)
А, вероятно се чудите защо кръвта, или по-скоро вкуса на кръвта докарваше младия Едешщайн до такава реакция. Причината, всъщност бе доста простичка-Джак бе канибал. Да, човек, който се хранеше с други човеци. Жив Ханибал Лектър(като изключим психопатския мозък, ама той и Джаки натам вървеше).  Родителите му също бяха канибали, и освен това работеха в моргата на близката болница. Ето ти винаги пресни човешки вътрешности, без никой да пита. Ама че семейство бяха, а?
При един последен опит да избута освирепялия мъж от себе си, и момичето предизвика края си. Джак изръмжа гърлено и хвана момичето за гушата. Впивайки ярко сините си ириси в нейните кафяви, той се ухили. Тази усмивка, ако бе възможно, щеше да стигне до ушите му и да го направи Джеф дъ Килър и тя изведнъж усети тази лоша енергия, докато Джак усещаше само едно.
Глад.
В един последен опит да избяга и да се спаси, вече паникоьосаното момиче заби дългите си нокти в неговия убийствен поглед, предизвикайки най-мощният крясък, който някога би излязал от човешко гърло. Джак й пречупи врата, но стореното вече бе сторено. Тя му бе надраскала роговицата и бе наранила слоя на окото му. Еделщайн вече не виждаше, но това не му попречи да се нахрани.
Пипнешком намери макетното ножче, което винаги носеше и пипнешком намери мястото, където се намираха бъбреците й.  Направи два абсолютно симетрични хирургически разреза и изкара от там двата органа. Още кървави, Джак ги  налапа и сдъвка, хилейки се като психопат.
-Мммммм. Не знаех, че си толкова вкусна.
Следващия орган, който тъмнокосия измъкна от биологично предопределеното му място бе сърцето. Вместо да го изяде, обаче,  Еделщайн го разряза на две и го захвърли.
Избърсвайки кръвта от ръцете си и от брадичката си, той отново пипнешком намери слънчевите си очила, и отново пипнешком излезе от кабинката.
Беше се отдалечил от местопрестъплението, когато до ушите му достигна смразяващ писък, карайки го да изкриви устните си в усмивка.
Бяха намерили трупа.