Nights like this I become afraid of the darkness in my heart. |Nicholas Frey|

Малкият пламък избухна между шепите на момчето, като в този момент бе единственото нещо, което светеше. Нощта бе обгърнала всичко около тях, като носеше със себе си и онзи студ, който щипеше бузите му, а заедно с това и ръцете му, които единствени не бяха покрити с ръкавици. Момчето се обърна настрани и впи поглед в Нищото пред него. А след това допря цигарата до устните си.
- Пушенето те убива - прошепна Алекс, а след това се протегна и взе цигарата от ръцете на момчето. Дръпна си няколко пъти, но остави димът да навлезе в тялото. Никълъс се изсмя и се наведе, за да си върне цигарата, но Нищото я дръпна към себе си. - Ще ми разкажеш ли как мина денят ти или ще трябва аз да започна да говоря?
Ник присви очи, като се вгледа в димът, който излизаше от цигарата, притисната между пръстите на Алекс. Обикновено дните на Нищото минаваха по един и същи начин - събуждаше се, а след това отново заспиваше, докато не се видеха с Никълъс. А дните на момчето бяха или скучни, или прекалено интересни, за да успее да ги разкаже само за една вечер. Винаги започваше, но никога не довършваше. Или защото бе забравил на другата вечер, или защото вече не му се говореше за това. Но тази вечер щеше да говори. Имаше да разкаже нещо, защото продължаваше да го човърка отвътре. Затова сплете пръстите на двете си ръце и сведе поглед към тях.
- Днес стана нещо...
Гласът му бе някак тих, но се чуваше ясно, защото бе прекалено тихо около тях. Нищото вдигна поглед към него, вече знаеше много добре какво се бе случило, но въпреки това не каза нищо. Отново си дръпна от цигарата и остави Никълъс да говори, като си придаде изненадана и в същото време физиономия, която показваше съчувствие.
- Не исках да я убия. В един момент си говорихме, а в другия вече я бях убил. Стана бързо, Алекс. Дори аз не се усетих. Не исках да го направя. Трябва да ми помогнеш. Моля те.
Ник изглеждаше толкова измъчен, сякаш нямаше никакъв друг изход от ситуацията. И точно в момента му изглеждаше точно така. Очите му бяха придобили странен цвят, който издаваше колко изтощен бе той. Ръцете му все така трепереха сякаш не бе докосвал леглото от няколко седмици.
Алекс все още се взираше в него, сякаш не можеше да каже нищо. Но и двамата знаеха, че никой не можеше да помогне на Никълъс. Дори и да се молеше за помощ, нямаше да получи такава, освен ако не се самоубиеше. (И това бе вариант, но Нищото винаги му казваше, че това нямаше да спре проблемите на света.)
- Не мога да ти помогна, Ник. Това си ти. Това е твоята същност. Никой не може да те промени..следователно никой не може да ти помогне.
Момчето вдигна поглед и се взря в пространството пред него, като се опитваше с всички усилия да подтисне напиращия в него гняв. Това се случваше почти винаги. Всеки път получаваше един и същи отговор - че никой не може да му помогне. Имаше чувството, че никога нямаше да успее да свикне с този факт. А вече живееше с него осем години.
- Тогава каква е целта ти? Защо си тук, Алекс?
- За да ти помогна да останеш психически силен.
Това беше нов разговор. Никога досега не се бе случвало. Накара Никълъс да се размърда и да разплете пръстите си. Очите му се напълниха с гняв, който вече никой не можеше да удържи. И двамата знаеха, че това нямаше да завърши хубаво.
- Значи един вид..твоята роля, Алекс, е..безполезна.

Секунда по-късно всичко започна да се върти в една малка черна спирала, докато накрая момчето рязко отвори очи и впи стъписания си поглед в стената над него. След това се огледа, като първо извъртя главата си наляво, а след това надясно.Беше четири през нощта.
- Алекс... - прошепна той, но не получи отговор. Изправи се в леглото, като продължаваше да оглежда стаята. Но беше сам. Случката се повтаряше в главата му, като не спираше да се върти. Като филмова лента, която не може да се спре. Ник се отпусна назад, като отново остави погледа си върху тавана. Ясно можеше да си спомни очите на Алекс, гласът, движенията. Но сякаш това се бе случило преди милиони години.
И сякаш никога нямаше да се случи.