what you must understand about me is that i’m a deeply unhappy person.

-Ванеса, скъпа добре ли си? - гласът на майка ми оттекна в стаята
-Не не съм. Не го ли видя? Беше точно там
Сестра ми отново долетя в стаята, ухилено все едно бях ненормална. Все едно всичко това беше шега. Все едно това че беше по-нормална, по-смирена, по-красива и по-голяма от мен и даваха право да ме гледа така
-Ето, Ванеса. Вземи си жиравчето и поспи. Тези твои тайни занимания не ти влияят добре, съвсем откачаш.
-Какви занимания?! Ванеса какво правиш докато ме няма?!
-Нищо, мамо. Пия си лекарствата, гледам филми, чета книги и рисувам. Какво друго мога да правя, когато по цял ден съм затворена тук!
Това естествено не беше съвсем вярно, защото първо ни пиех нищо, от това което ми даваха и второ много добре знаех откъде да се измъкна без някой да ме види.
Понякога се чувствах като Винсент Ван Гог. Може би ми беше далечен далечен прароднина. А и в някой от творбите ни имахме много допирни точки. А и бяхме еднакво откачени. Само дето той не беше убивал и имаше слухови халюцинации, но това не беше кой знае каква разлика. Психиатърът ми веднага би ми назначил сериозно лечение. За пореден път... но естествено и то нямаше да даде резултат. Тази маниакална лудост и тези халюцинации си бяха просто като ежедневие. Точно както обикновените хора се опитваха да избягат от своето скучно ежедневие, аз се опитвах да избягам от моето откачено, но както се вижда без никакъв резултат.
-Добре, миличка, ние ще те оставяме, а ти си почивай
Затворих очи, прегърнала жиравчето ми може би бях задрямала, когато изведнъж някакъв шум ме събуди.
"Знаеш че не можеш да се спасиш от мен, Ванеса"
Отново онзи страшен глас. Отново онзи демон, който ме преследваше и който ме караше да изпитвам всичко това. На всичкото отгоре можех да го спра или поне си мислех че мога, но нещо в мен не ми го позволяваше. Сигурно в този момент бях най-жалката вещица на света. Но трябваше да се махна от тук, това нещо беше тук.
-Мамо, Алисън, къде сте?
Започнах да ги викам, но никой не се обади. Надигнах се от леглото. В ръката си все още държах малкото жирафче. Бавно завъртях ключалката на вратата и излязох. Извиках ги още няколко пъти, но отново не получих никакъв отговор. Тишината ме плашеше, повече от всичко. Тогава усетих нечии дъх в косите си. Обърнах се и го видях. Беше все толкова спокоен и леко усмихнат.
-Тази игра не ти ли е забавна, скъпа? А си мислех, че си падаш по игричките. Време е да изиграеш последната си роля в тази
-Разкарай се от мен.
Побягнах по стълбите и някак си се озовах в кухнята. Взех първото нещо, което попадна в ръцете ми. Което в случая се оказа кухненския нож. Беше ме страх повече от всеки друг път. Не знаех дали това беше истина или не. Какво изобщо се случваше... просто исках всичко да свърши. Физически се чувствах толкова слаба, че нямаше никакъв шанс да се опитам да направя, каквото и да е било заклинане, а и бях твърде объркана, за да изрека правилните думи. Знаех че това нямаше да го нарани, но поне щеше да ми спечели малко време, в което може би поне щях да открия Алисън и майка си, а това беше нещото, от което имах най-голяма нужда.
Продължих да се лутам из къщата. Чувствах се като в някакъв безкраен лабиринт, от който няма измъкване. Когато изведнъж иззад мен чук "наистина си добра играчка, Ванеса", а след това една ръка ме докосна. Без да се замислям се обърнах и намушкаш човека срещу мен. Всичко стана толкова бързо, че дори не разбрах, че това беше майка ни преди да я видя паднал на земята със забучен нож в сърцето.
-Не това не може да е истина.. стани..аз.. ти... не можеш да ми го причиниш... това не е истина... хайде, мамо, събуди се
Крещях надвесила се над нея толкова силно, че това ме караше още повече да плача. Сълзите ми бяха като неспирна, неукротима река. Надявах се това да е поредната халюцинация, от която всеки един момент ще се "събудя", но това продължаваше да не се случва. Погледнах нагоре и видях Алисън, която стоеше вторачена в мен.
-Аз..аз.. съжалявам...аз.. наистина не исках... много съжалявам